Тази вечер бях на кино и гледах „Паднали листа“ на финландския режисьор Аки Каурисмаки. Типично скандинавско кино, пълно с мълчание, тишина, самота, депресия, неспособност за демонстриране на емоции, бедност и простичък живот в един студен и празен град като Хелзинки. Необичаен хумор и много стари шлагери на този фон. Беден интериор, потискащ екстериор. Хората слушат радио, няма телевизия. Обличат се с едни и същи простички дрехи. Непрекъснато звучат новини за войната в Украйна.
Филмите на Каурисмаки са за малкия човек от работническата класа. Пие се на поразия, мълчи се, казват се само най-важните неща. Дори в бара е тихо, само редки мераклии излизат да пеят караоке. И на целият този фон се ражда една необичайна любов, пълна с перипетии, обрати и изпитания, завършила с хепи енд.
Гледах филма, който има много награди, но умишлено не ги споменавам, на безплатна прожекция в Лъки-то. Така е, ние във Филибето сме построили комунизма, майна
Изгледах филма „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие по препоръка на приятели. За сетен път съм възхитена от високото качество на съвременното европейско кино. Отлична операторска работа и режисура.
Филмът проследява в рамките на два часа и половина тънките психологически нюанси на брака и отношенията в едно съвременно семейство чрез съдебен процес, в който съпругата е обвинена в убийството на своя съпруг. Прекрасен сценарий (на Жюстин Трие) от първия до последния миг, удивителна игра на немската актриса Сандра Хюлер и на френския актьор Мило Мачадо Гранер в ролята на слепия син на семейството. Дълъг филм, който нито за секунда не ми беше скучен, дори напротив.
Така и не разбрах в крайна сметка дали съпругът беше убит, или се беше самоубил. Това го решава всеки за себе си.
И друго – двамата съпрузи бяха писатели. Чувала съм, че двама автори под един покрив виреят доста трудно, особено ако съпругата е по-успешна от съпруга си. Този филм го доказа отлично.
„Анатомията на едно падане“ спечели голямата награда „Златна палма“ на кинофестивала в Кан през 2023 г. и беше отличен с наградата за най-добър филм и на Европейските филмови награди. Напълно заслужено.
Щом открия, че ставам намусен; щом в душата ми настъпи влажен, дъжделив ноември; щом почна да минавам неволно край погребални бюра и да следвам всяко срещнато погребение; а особено щом ипохондрията ме обземе дотолкова, че единствено здравото нравствено чувство ме възпира да изляза на улицата и да заблъскам минувачите — тогава аз си давам сметка, че е крайно време да замина колкото е възможно по-скоро на далечно плаване.
Херман Мелвил, „Моби Дик“, изд. „Народна просвета“ 1977 г., превод Невяна Ризова
Чела съм тази книга преди години. Сега я чета с нови очи. Наистина велика книга, в която ирония, смърт, философия и съществуване са омесени здраво.
„За да създадете могъща книга“, пише Исмаил, „трябва да изберете могъща тема“.
Живот и смърт; ум, тяло и душа; история и философия; общество и култура – темите не идват много по-мощни от тези. Оказва се, че китът е идеалният кораб за изследване на света и на себе си.
Изчетох новата книга на Капка Касабова „Еликсир“. Не на веднъж, малко се разкъсах между четенето, защото бях на почивка и не исках да докосвам нито телефон, нито книга, а само да гледам облаци, дървета, извори и птици.
Несъмнено Капка Касабова е добър писател, добър автор, има поетично мислене, нестандартно виждане за нещата и усещанията, които някои биха нарекли само с ординарните им имена. Интересно ми беше да чета за билките, за планините, за реките и долините, за селцата и историите за вили, самовили, великани, сенки… Интересно ми беше да науча старите средновековни алхимии и вярвания не само у нас, но и в света, как се казват билките в Шотландия, или да разбера че голяма част от нашите растения отиват на Запад и се търгуват много скъпо. Но… Дотук. Това, което ме озадачи, беше, че все едно четях книгата на Розмари Де Мео „Стопанката на Господ“, но на много по-високо художествен език. Темите им са едни и същи – една жена от цивилизацията се връща при корените си и ги преоткрива. И за Скрибул, и за преподобна Стойна, и за Рупите, и за баба Ванга, и за еликсирите, и за магиите, и за поминъка… Някак очаквах нещо друго.
Не съм разочарована, по-скоро съм озадачена. Смятах Касабова за по-висш пилотаж. Замислих се, че тази книга е насочена най-вероятно към чуждестранната й публика, защото според мен българската не може да изненада с нищо.
Най ми хареса последната част за коняря високо в планината. Там има нещо като поток на мисълта, нещо като магия, което ме плени. Хубав образ ми беше и живеещия във фургон несретник, пазителят на прохода. Другите образи за мен са леко насилени, говорят много академично за селски хора, знаят повече от уикипедия. И също така ме подразни, че всеки един герой имаше умряло дете, баща, сестра, брат… Много умрели в тази уж чиста и здравословна планина.
Както казах – очаквах повече от тази книга.
За Капка Касабова само бях чувала, и то все хвалби. Мои познати, които са чели и другите й книги, казват, че „Еликсир“ била най-слабата от всичките й. Ако и другите са подобни на тази, значи голямото хвалене най-вероятно идва от нейните издатели, не толкова от самите читатели.
Благодаря, прекрасен подарък за финал на 2023-а. И то от Митко Новков Наредена до една от любимите ми съвременни авторки – Любов Кронева
За мен е чест и радост!
А ето и ревюто:
Митко Новков
Ето го и последния ден на 2023-а, дойде, не ни излъга . А с него дойде и краят на тези непретенциозни предложения за коледни/новогодишни/декемврийски литературни подаръци. За пореден път се убедих (на собствен гръб ), че стига човек да иска, винаги може да намери достойни 31 книги, които да препоръча на любознателните си и верни приятели. Другите нови 31 книги (понякога излизат и повече ), които ще препоръчам през идващата нова (която тогава вече ще бъде стара ) 2024 година, ги очаквам с нетърпение и с предчувствие за наслада. Дай, Боже, нека само живот и здраве да е ! ЧНГ, бъдете силни, смели, здрави! И догодина по същото време и на същото място…
Станислава Станоева „Трева и звезди“. „Жанет 45“ 2022, 18 лв.;
Любов Кронева „Хората са нежни“. „Жанет 45“ 2023, 18 лв.
Три са причините, за да предложа книгите на Станислава Станоева и Любов Кронева заедно:
1) искам с това да заявя колко малко са тридесет и единият дни на месеца декември, за да успея да посоча всички добри книги, попаднали ми през годината;
2) да заявя за пореден път, че късата белетристична форма – разказ, повест, новела, са силната форма на българската литература, в която тя се чувства най-уютно и пригодно;
3) да бъда съответен на идващата година, която в себе си крие различни възможности – и възторгващи, и обезсърчителни.
Първите, възторжените, са в разказите/повестите на Любов Кронева: и макар тя да твърди, че това били тъжни писания, нищо подобно (поне според мен ) – това са истории, в които срещаме чудесни неща, вълшебни развития, които затвърждават вярата ни в магичността на света; в това, че той може да е всякакво място, в което дори и смърт има (хич не малко, прочее), но в същото време е очарователен и обаятелен, приказен и прелестен. Свят, в който тайната на живота не може да бъде победена от нищо и никого, и тази тайна е световната същност, планетарната хитрост, за да бъдем и пребъдем.
Успоредно с тях разказите на Станислава Станоева, които бихме могли да наречем и донякъде (подчертавам донякъде ) автобиографични, ни показват, че не всичко, което хвърчи, се яде; че морето не е до колене и животът не е само цветя и рози. Предупреждаващи и поучителни разкази: от тях много можем да узнаем как да (не) живеем и какви клопки ни устройва съществуването понякога даже съвсем непреднамерено и абсолютно случайно. Но в същото време са разкази за човешка самоотверженост, доброта, себеотрицание; разкази, които ни посочват, че въпреки всякакви тегоби и препятствия, човешкото е, което преобладава и в крайна сметка всяко неблагополучие надмогва и катурва. „Нежните“ разкази ни рисуват феерии, „звездните“ ни учат да си поглеждаме в краката – нещо, което, мисля, ще е най-важно за предстоящата година: нито прекалено да се захласваме, нито безотрадно да се отчайваме, а тихо и кротко да си вършим това, което като човеци трябва да вършим; и да знаем също, че това не е някакъв подвиг, нещо свръх и супер , а е смирение; най-обикновено човешко смирение. Което именно със своята обикновеност, е необикновено, е вълшебно, е солта на земята и костенурките на света…
„Един диктатор разполага с много стратегии, чрез които да си проправи път към властта и да се отърве от съперниците си. Кървавите чистки, манипулацията и принципът „разделяй и владей“ са само малка част от тях. Но в крайна сметка най-ефективен се оказва култът към личността. Той унижава в еднаква степен съюзници и съперници, като ги принуждава да си сътрудничат чрез общо подчинение. И най-вече, заставяйки ги да се възхищават точно на него пред останалите, диктаторът превръща всички в лъжци. Когато всеки лъже, никой не знае кой е точно лъжецът, а това прави по-трудна задачата да се намерят съучастници и да се организира преврат.“
Това е само малка част от предговора към една важна книга, която скоро ще може да бъде открита в добрите книжарници у нас. Авторът й Франк Дикьотер е нидерландец, но всъщност е човек на света – историк, филолог, преподавател, кръстосвал Европа и закотвил се за по-дълго в Китай и Хонг Конг, където живее и днес. Един от съвременните автори, специалист по историята на Китай. Има издадени десетки книги и множество реферати по темата, които преобръщат представата за тази част на света.
„Как се създават диктатори“ е много интересна и полезна книга, от която всеки може в по-съкратен вариант да проследи живота, възхода и падението на осем световни диктатори – от Дучето, през Хитлер, Сталин, Мао, Ким, та чак до Папа Док, Чаушеску и Менгисту. Да проследи кой от кого се учи, как и с чия помощ се създава култът към личността. Да види докъде докарват народите си тези демони.
На мен лично книгата ми беше страшно интересна. От нея, наред с всичко друго, разбрах, че повечето диктатори са били журналисти, обичали да говорят пред публика (с изключение на мрачния чичко Сталин), повечето пишели поезия или рисували (самият автор споделя, че поезията на Мао е най-добрата и дори сега се счита от някои за образец в китайската поезия). Разбрах, че народите могат да се манипулират чрез слово, образ, глас, религия, знаци и потайности, а понякога и чрез откровени лъжи.
Аз лично, ако реша да стана диктатор, ще ползвам тази книга като учебник. А ако реша нещо друго, поне мога вече успешно да различавам кой точно има подобни амбиции.
Прекрасна книга, препоръчвам я на всички!
Чудесният превод от английски е на Елмира Великова, редактор е Аглика Маркова, а зашеметяващата корица – на Милена Вълнарова. Консултант е проф. д-р Евелина Келбечева. В поредицата „Памет“ на „Жанет 45“.
Големите загуби ни променят. След тях ставаме по-тъжни, по-философски, по-нервни, по-припряни, по-, по-, по-… Времето сякаш не ни стига. Искаме още кислород, още въздух, още пространство, още море, още небе, искаме просто само още малко време с тези, които напускат живота ни – майка, баща, младост, любов, щастие, смях, сълзи. Все хубавите неща. Загубите обаче и ни учат. Кое е важно, кое е истинско, кое е нашето. Карат ни да преоткриваме хора, места, случки. Неизбежно да преосмислим живота си.
Такава е новата стихосбирка на Мария Донева „Боядисвам в бяло лятото“ – книга за загубата и светлата тъга, която тя остава след себе си. Книга за това какъв става светът ни, когато загубим нещо ценно. И когато сред тази болка открием с нови очи любовта, намерим себе си, своите близки, своите обични, оценим живота си.
Весело-тъжна, битово-възвисена, предметно-нереална, носталгично-ежедневна книга. Красива. Мъдра. Боли от нея. Една помъдряла и укротена, но все така чаровна Мария Донева ни прехвърля през сезоните на загубите и носталгиите, които нахлуват в битието ни и оставят драскотини. Невидими, фини – като по грамофонна плоча. Не че свикваме с тях, просто претръпваме. Печем чушки, отиваме на море, караме се, обичаме се – винаги през призмата на липсата, която ни е белязала завинаги. За да разберем накрая точно какво ни е останало и точно от какво имаме нужда:
„И всичкото мое имане е стар вестник, хартийка от сладолед, забравена шапка, подивяла градина и любов за всичките дни напред.“
Наредена до една от любимите ми съвременни авторки – Любов Кронева 
. А с него дойде и краят на тези непретенциозни предложения за коледни/новогодишни/декемврийски 
my place / my way 