Търсене

my place / my way

my notebook

Бреза

От нападалите листа най ми харесват тези на брезата

© Станислава СТАНОЕВА

Advertisements

Ритуали

имам си няколко любими ритуала всеки ден. сутрин като отивам на работа, минавам през любимата черница. тя е ниска, малка, крива, направо джудженце, но ми прилича на слонче. все още е цялата в зелени листа, до земята. стои пред мол-а на Руски. преди беше точно до спирката, но сега спирката е изместена и тя е малко самотна. минавам сутрин, казвам й: как си, хубавице моя ненагледна! погалвам я. а тя трепти с всичките си листа.

вечер на връщане от работа пък на съседната улица, в една къща с китно дворче живее най-доброто рижаво-бяло хъски на света – Джеки. вървя към кучето и наум си повтарям името му, а то вече е наострило уши и скача да ме пресрещне до вратата. там се изправя, върти опашка и ме гледа с любов с поразителните си сини очи. подавам му плахо ръка (все пак имам страх от кучета), то ме подушва, а после лекичко ме близва. пращам му въздушна целувка и продължавам към къщи…

© Станислава СТАНОЕВА

Бял шум

гласът ти
който затихва
между шума на града
и жълтите улични лампи

всички светофари
светят в бяло

© Станислава СТАНОЕВА

Жълтата улица

има една улица в моя квартал – викам й жълтата улица. по нея дърветата наесен стават жълти като око на лъв.

исках да я снимам, защото светлината там е като в картините на Ван Гог от арлския му период.

вчера се запътих натам, но уви – всички листа бяха паднали на земята, бяха покрили паважа с жълт килим, по който, докато вървиш внимателно, стъпалата ти откриват в мекотата нападали кестени.

© Станислава СТАНОЕВА

Каруселът на детството

на голямата детска площадка в парка е пълно с деца. и на малката има, но там са предимно дребосъците. там е и чичкото с марионетките. на голямата е някакъв панаир – големите деца крещят, търчат, удрят с разни клони по уредите, бият се. има някаква агресия в тези деца, която излиза навън. родителите се скупчват край кошчетата и пушат. увлечени в разговори въобще не наблюдават отрочетата си.


преди години на тази площадка имаше огромен карусел с музика, кончета и каляски. пускаше я един дядо, който държеше много на дисциплината. проверяваше стриктно билетите и докато всички деца не са седнали прилично, не пускаше въртележката. баба ме водеше вечер да се повозя. няма да забравя как каруселът светеше в тъмната вечер като някакъв призрачен кораб. докато вървяхме по алеите беше тъмно, но като стигнехме на детската площадка, сякаш страхът се стопяваше, беше светло, звучеше приказна музика, лампички проблясваха, рисунките на красиви принцеси и странни животни се въртяха пред очите ми, кончетата препускаха, имаше захарен памук и вафли ракета…


после на мястото на карусела монтираха обикновена метална въртележка. беше ужасно скучна, но аз вече бях тинейджър и тези неща не ми правеха впечатление. ходехме с компании из парка да пушим и да пием бира. качвахме се и на металната въртележка, която мой приятел нарече „Вавилон 5“. имаше един фантастичен филм със същото име. космическият кораб много приличаше на тази въртележка.

сега пред бившата фурна „Корона“ до общината има един малък карусел. много е красив и ако искаш, можеш да си седнеш с приятели на копчетата, да си вземеш кафе или сок и да послушаш виенски валсове…

© Станислава СТАНОЕВА

Сутрин край реката (заклинанието)

тази сутрин рано минах край реката. слънцето току-що изгряваше. водата беше златиста, небето – розово.

патици плуваха из папурите край брега, гларуси прелитаха тихо над мен…

невероятна красота…

© Станислава СТАНОЕВА

Космически прах в косите

днес в автобуса на път за работа. от Централна гара се качва видимо недобре с главата човек и сяда точно зад мен (че къде другаде?). чувам го отчетливо как си говори и си се смее, направо заразително. по едно време изреченията започват да стават много ясни.

„Минерална вода, хм, цялата планина (през прозорците на автобуса се открива прекрасна гледка към Родопите) е в минерална вода. Има минерали в тази вода. Тези минерали са съставени от лунен прах и една комета, която се е разбила там. И в косата си имам космически прах.“ последва силно духане към врата ми.

преди да слезе, чух човекът да казва, че и аз имам космически прах в косата. всички в рейса се засмяха, само аз се замислих, че май е много прав…

© Станислава СТАНОЕВА

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: