Търсене

my place / my way

my notebook

Очи сиви, почти сини…, коса руса…

гледам 7-те известни и доказани снимки на Левски. прилича ми на красив лъв в лицето. мисля си, че е бил много добре сложен, с прекрасно телосложение. чудя се за какво ли е мислил, докато му е правена последната фотография – онази, по която всъщност турската полиция го залавя. правена е през 1872 г. в Букурещ.

има и една спорна снимка, запазена от монасите в храма „Света преподобна мъченица Параскева“ във врачанското село Аврен. тя им е дадена като изрезка от вестник от пловдивския митрополит Максим. на нея много ясно се виждат сините очи на Апостола.

на повечето снимки той не е толкова рус, колкото съм си мислела. защото веднъж, съвсем случайно, по време на една командировка, се озовах в Карлово и посетих родната му къща-музей. беше празно и нямаше никой. уредничката ме остави да се разхождам спокойно. попитах я за косите на Левски и тя ме заведе някъде отзад в двора, където се намира мемориалният параклис „Всях светих български“.

няма да го забравя никога. беше слънчев ден, а през тесните прозорци лъчите навлизаха в храма. и там, в нещо като урна с прозорчета, стояха косите на Левски. пронизани от едничък слънчев лъч. сякаш ме удари мълния…

© Станислава СТАНОЕВА

Море

Деца
играят на телефон
с рапани.

© Станислава СТАНОЕВА

Хладни дни от лятото

прибирам се бавно-бавно под нежния дъжд. в парка няма хора, алеите са лъскави, пейките празни. сядам под едно гинко билоба, за да изпуша цигара. едно листо пада в скута ми.

зеленината е като пролетна – опияняваща, всеобхватна, направо синя.
гледам фонтаните и си представям, че това е паркът на моето лично имение… очаквам след малко да се появи каляската с 4 черни коня, че да си ме прибере…

липсваше ми тази празнота, защото лятото е ужасно шумно.

© Станислава СТАНОЕВА

Дълго пътувал подарък

от ръка на ръка, от урва на урва и от век на век най-после днес стигна до мен един подарък за рождения ми ден (който е в началото на май) – бележник с рисунки на забележителности от различни европейски държави.

пожеланието е, на която страница за първи път отворя, да отида там.

та, в този ред на мисли, падна ми се Португалия.

ха дано! че отдавна й се точа на тази част от Стария континент

© Станислава СТАНОЕВА

La Cumparsita

снощи гледах много интересен документален филм за известното танго „Ла Компарсита“. написал го е един уругваец, който бил архитект. казвал се Герардо Матос Родригес . не познавал нотите, но имал отличен слух. разболял се от туберкулоза и бил повече от половин месец между живота и смъртта. когато започнал да оздравява, казал – „аз взех нещо със себе си от оня свят“.

и написал великото танго, което е втората по аранжименти песен след „Вчера“ на „Бийтълс“. той тананикал песента, а сестра му записала нотите.

и въпреки че музиката е уругвайска, текстът на тангото е аржентински. затова и „Компарсита“ получила топъл прием в Аржентина, която се счита незаслужено за родината на тангото. заглавието на песента пък дал някакъв италиански емигрант.

първоначално композиторът продал произведението си, но после водел дълги дела да си върне авторското право. и успял. с него изхранил и изучил деца, внуци и правнуци.

правнуците на композитора преди няколко години се отказват от авторските права и ги предоставят на държавата Уругвай.

сега най-известното танго на света е национална ценност, пазена като диамант

© Станислава СТАНОЕВА

Батик

вчера си припомних някои умения от времето на соц-а – боядисване на дрехи в домашни условия. едно време, ако искаш да имаш по-интересни дрехи, трябваше да си ги създадеш сам.

докато бях в средното училище, една моя съученичка и приятелка ни шиеше различни по-прости дрехи – прави поли, рокли, блузи. купувахме си тензух, тя шиеше и вкъщи ги боядисвахме с бои, които си купувахме от един дядо.

този дядо най-вероятно продаваше незаконно, защото си имаше ритуал, ако искаш да си купиш от него бои за дрехи. мястото, в което се извършваше търговията, беше в едно мазе до Четвъртък пазара. дядото питаше кой е и кой ни праща. после ни допускаше в тъмното мазе, отмерваше от боята и я завиваше във вестник.

аз си бях боядисала една страхотна зелена батикова рокля. имах и няколко блузи в различни цветове и с различни фигури по тях. спомням си и една много красива малиново червена пола. някак искахме да сме различни с шарените си облекла от установените през соца скучни и невзрачни дрехи… що тенджери унищожих на майка ми с това боядисване… :)

вчера пробвах да боядисам една памучна риза. и все едно влязох в машината на времето…

© Станислава СТАНОЕВА

Следобеди

© Станислава СТАНОЕВА

Блог в WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: