Търсене

my place / my way

my notebook

Суматоха в супермаркета

Ошашавих няколко касиерки в супермаркета преди малко. „Ама какво е това?“, питаше при почти всяка стока момичето. И се провикваше към колежките си със същия въпрос. И те в чуденки. Накрая дойде един отговорен кадър и издиктува на касиерката всички кодове. Брей, голяма суматоха предизвиках, купувайки дълга бяла ряпа, сладък картоф, пащърнак и гулия. Иначе момичето се справи отлично, разпознавайки авокадото и чери доматчетата. 😀

© Станислава СТАНОЕВА

Advertisements

Кака Ленче

Henri Rousseau

Моето цветно петно от детството? Кака Ленче. Висока и снажна жена, с красивото име Елена. Живееше точно до нас, в голямата триетажна къща на часовникарите. Напук на сивата уравниловка, тя винаги се обличаше шикозно, носеше обувки с много високи токове, а на всичкото отгоре оформяше красивата си руса коса на висок кок. В детските ми очи тя беше един красив шарен великан, който винаги ми се радваше и ми даваше дребни подаръци. Беше оперна певица и имаше страхотно изнесен глас, смееше се звънко, говореше високо. Радваше всички на нашата улица – баби, дядовци, деца, майки и бащи – с чар, обаяние и талант. „Елена, за любов родена“, казваше всеки път за нея дядо Стефан, бръснаря. А той разбираше от женска красота. Минеше ли кака Ленче по паважа на път за близкия парк, наставаше празник.

После този странен славей изчезна някъде. Улицата ни опустя. Оказа се, че е успяла да избяга през желязната завеса и се беше установила в Италия, където е започнала да работи пак като оперна певица. Вече поотраснала, помня как почти всяка година кака Ленче се връщаше за кратко на нашата малка и тиха уличка, винаги с някой нов ухажор – италианец. Повечето от мъжете й бяха до под мишницата, но на нея това въобще не й пречеше. Тя пак беше облечена със своите дълги поли, високи токчета, зашеметяващи прически. Канеше нас, комшиите, на вечеря, където поредният й мъж ни готвеше спагети, наливаше ни италиански вина. Дотогава ние бяхме яли само домашна юфка със сирене. Кака Ленче пееше, смееше се, огласяше улицата. После отново изчезваше някъде на запад, оставяйки ни в сивата и тиха действителност.

Но веднъж, може би последния път, в който се видяхме с нея, тя тъкмо влизаше в колата на брат си, за да отиде на поредната химиотерапия. Аз просто минавах оттам. Тогава кака Ленче излезе от колата и извика името ми. Обърнах се и я прегърнах. Вече бях по-висока от нея. „Ей, не забравяй да живееш“, ми прошепна. „Смей се, обичай, пътувай, не давай на хората да разберат, че ти е тъжно, винаги бъди една глава по-висока от другите.“ Това бяха последните й думи към мен. След няколко месеца кака Ленче си отиде – тихо, кротко, ненатрапчиво. И винаги, когато се сетя за нея, ми тежи, че не успях да й кажа, че за мен тя винаги е била няколко глави по-висока от другите, винаги.

© Станислава СТАНОЕВА

Друг сезон

Henri Rousseau

Щастието е котка, хапе ръката ти –
леко и остро – като любов, която си тръгва.
Затваряш очи, навън е жълто и есенно,
а сърцето трепти – тънка шарена кърпа.

© Станислава СТАНОЕВА

Две бъбречни кризи в градския транспорт

тази сутрин голяма борба с вятъра водих, докато стигна до спирката.

после в рейса – от онези малките и друсащите, имах неблагоразумието да седна най-отпред и станах свидетелка на „страхотен“ разговор между шофьора и кондукторката – и двамата доволно закръглени. преди да захванат приказка, и двамата говореха по мобилните и огласяха целия рейс. след това кондукторката кацна на рамото на шофьора и зачурулика, че някакви нейни приятели щели да ходят на море, и дори не я поканили да си топне г.за. шофьорът й отвърна, че сега на морето се ш.бали всички ветрове, затова бил моментът на домашните купони. и я покани у тях на гости, на което кондукторката се захили като пача и му отговори: май нещо ти се ще. а той й отвърна, че една кЪНдаринка му пяла на ушето, че ходела на гости с прИспиване, та и той решил да си направи устата. кондукторката отново се захили като пача, и то толкова дълго, че чак успях да й сваля зъбния статус, в който открих няколко счупени зъба, две-три пломби и един златен зъб.

ех, градският транспорт на Пловдив е веселяшки. чак да те накара да забравиш двете си бъбречни кризи и да ти помогне да изкараш безболезнено песъчинките от друсане…

© Станислава СТАНОЕВА

Сред руините

Прибирам се към къщи леко болна в края на работната седмица. Усещам как есенната умора се просмуква чак до костите ми. Как тъмнината пролазва заедно с облаците. Чувствам влагата, надвиснала над жълтите листа. Двете прекрасни къщи пред нас вече са почти съборени. Срутени, разпарчатосани. Сякаш е имало бомбардировка. В средата на руините виждам слабо високо момче в измачкан костюм, старомодни очила и куфарче. Гледа надолу, стои като препариран. Навън се мръква. Прибирам се и от терасата го виждам, че все още е сред руините. Само цигарата му проблясва като падаща звезда.

© Станислава СТАНОЕВА

Старците и светът

Има една беседка в междублоковите пространства на края на града, където тумба чичковци жулят карти, пият бири и ракия, пушат ръчно свити цигари, бистрят политиката, псуват и се веселят. Около тях щъкат котки, пролайват улични кучета, прелитат гълъби, врабчета кълват нападалите трохи. Сутрин, минавайки на път за работа, те вече са там. Вечер, на път за вкъщи, те пак са там. В студ, жега, дъжд и листопади. През всички сезони тези вечни старци, като в стих на Коста Павлов, подпират този наш пусти свят да не падне.

© Станислава СТАНОЕВА

Тънък лед

Ходене по тънък лед
като ходене по вода –
чудото на един студ,
който ни свързва.

© Станислава СТАНОЕВА

Блог в WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: