Търсене

my place / my way

my notebook

Агора

Ято врабчета воюва
за шепа трохи.

© Станислава СТАНОЕВА

Advertisements

Новолуние в Лъв – Карта на мечтите

Новата ми Карта на мечтите. Този път е направена при Новолуние в Лъв.
Нека всичко в нея се сбъдне!
Да бъда здрава, успешна, богата и щастлива!
Амин!

© Станислава СТАНОЕВА

Пловдив

Всяка вечер
загасям лампата
и през прозореца
гледам към улицата.

Всяка вечер
паве по паве
един хълм събира тялото си.

А душата му се протяга до небето
и брои звездите.

© Станислава СТАНОЕВА

Страшният ковьор

Рядко спях при родителите на татко. Те живееха в две стаички до Сточна гара. Топлеха се с печка на дърва и въглища и всичко в кухнята миришеше на вагони, на влакове. Другата стая беше спалнята – с широко легло, а на стената до него – ковьор – голям и прашен. На черен фон върху него имаше избродиран замък, а пред замъка – езеро с лебеди. Имаше нещо страшно и тъжно в това ковьорче. Сякаш някой се беше удавил в избродираното езеро, сякаш никой не живееше в замъка, ушит с прост бод. Представях си мрачните му коридори, проскърцващите стълби, паяжините по ъглите. Имаше нещо ужасно готическо в парчето плат, проснато на стената. Беше ме страх да заспивам в онова легло, сякаш ако го сторех, някой щеше да ме издърпа вътре в тази ужасяваща картина, щях завинаги да остана там, като избродирано малко момиченце и никой повече нямаше да може да ме намери.

Противях се когато трябваше да спя от вътрешната страна на леглото, но винаги ме слагаха там, близо до ковьора – да не би през нощта да падна.
Никак не ми беше комфортно в тези стаи. Изпитвах страх от опушените ниски тавани и стени, от мълчаливата ми баба с рядка коса и мътни очи, която почти винаги мълчеше и седеше завита с одеяло.

Дядо беше по-грижовен. Той имаше жълти пръсти на пушач, беше сух и сгърбен. Сутрин ходихме с него до баничарницата наблизо и той ми купуваше милинки за закуска. Разказваше ми как баба бродирала ковьори някога, когато била млада, и този на стената в спалнята бил най-любимият й от всички. Разказваше ми също как татко когато бил малък на село, изял шепа зърна от рицина и за малко не умрял. Едни лоши хора го излъгали, че са фъстъци и той от глад ги изгълтал всички. Баба го качила на гръб и вървяла 20 километра, за да го заведе на доктор. Вървяла и му пеела песен. Преди това загубила две други деца, не искала и това да изчезне.

С баба понякога излизахме отзад зад бараката в едно малко дворче. Аз седнала на една скована набързо пейка, а тя на вечния си стол, винаги покрита от кръста надолу с одеяло. Мълчахме и гледахме преминаващите наблизо влакове.
Първият път, когато трябваше да остана в този дом, беше най-страшният. Стояхме на ниския прозорец, който гледаше към релсите зад ниската ограда. Един влак минаваше и светеше в далечината, а дядо ми каза, уж да ме успокои – помахай на мама и татко, ето, те са в този влак. Изпаднах в ужас и се разплаках, не исках да се махна от прозореца. Представях си родителите си в осветения влак, който прелиташе край нас. Те бяха весели и свободни, дори пиеха шампанско. Те изчезваха някъде, а аз оставах сам-сама на този свят, в тази тъжна мрачна къща, при тези непознати за мен хора, които ме гледаха изпитателно. Цяла нощ не мигнах, опитвайки се да стоя по-далече от страшния ковьор.

В кухнята сутрин дядо палеше печката и слагаше отгоре голям чайник. Пиехме чай, а дядо пушеше цигари без филтър, които лежаха като войници в картонена кутия с капак. Пръстите на дядо бяха тънки и жълти. Когато се хранехме, застилаха масата с вестници. Режеха хляба с огромен нож с дървена дръжка. На стената имаше много интересен часовник в дървена пирографирана кутия. Беше пълен кич, но тогава много ми харесваше. До него, на една поставка, стоеше малък гипсов бюст на Сталин.

В спалнята пък, по стените и в огромния дървен шкаф, пълен с чаши, бяха наредени картички на жени с дръпнати очи сред екзотични пейзажи, които намигат при разместване на погледа. Викахме им стерео картички. Бяха голям хит едно време. Те със сигурност бяха на чичо, който беше ерген. Него рядко го виждах в къщата. Той беше от типа градско конте. Ходеше с брилянтин върху вълнистата си коса, запретваше ръкавите на ризата си, имаше дълъг нокът на малкото пръстче и голям златен пръстен на безимения.

Една нощ той докара компания и ние – баба, дядо и аз – трябваше да останем в кухнята. От съседната стая се чуваше силна музика, смях на жени, мирис на цигари. Накрая всички си тръгнаха, а една жена остана при чичо. Затова ние с баба и дядо спахме в кухнята на твърдите изтърбушени дивани.

Чичо беше любовчия, пияница и скандалджия. Въпреки че рядко ме оставяха в тази странна къща, всеки път различни жени идваха там и пренощуваха в спалнята с ковьора. Те сякаш изчезваха в извезаното езеро. Представях си как чичо ги набутва там, а после идва с нова и нова жена.

Един ден не издържах и казах това на дядо, а той дълго се усмихваше и дърпаше от цигарата. Тогава баба се надигна от стола и закуцука към спалнята. След малко се върна и в ръцете си държеше черния ковьор. Сложи леген в мивката, сипа гореща вода от чайника и каза: „Отдавна не съм прала това горчиво парче плат.“

© Станислава СТАНОЕВА

Непознатият Луи, познатият дьо Фюнес

гледам един документален филм за Луи дьо Фюнес и разбирам, че не съм знаела почти нищо за този велик актьор. например, че бил с испански корени, че имал трудно детство, защото баща му умира от туберкулоза далеч от семейството си, че е учил в консерватория и е работил като пианист по баровете и вариететата дълги години, че обожавал джаза, че се е женил два пъти, като втората му съпруга е племенница на Ги дьо Мопасан, че много трудно пробива в киното – едва на 30, а успехът идва едва когато е на 40, че има едно дете от първия и две деца от втория си брак, че можел да майстори всичко – правел вкъщи шкафове, поправял прозорци, врати, че бил запален рибар, че толкова обичал жена си, че играел по-добре, когато тя пътувала с него по снимки, че съвсем между другото и без никакви очаквания е бил сниман първият от филмите за полицая от Сен Тропе…

© Станислава СТАНОЕВА

Смехът на лятото

вървях пеша през дълги булеварди, седях по пейки с липсващи греди, младо гълъбче влезе с взлом в чантата ми, прерови всичко и отлетя с пакетче семки.

до железопътните релси, сред неподкастрени треви и храсталаци, между две цъфнали акации един акробат беше опънал дълго въже и се премяташе по него. шапката му падна от вълнение.

а лятото минаваше по бетонния мост и се смееше…

© Станислава СТАНОЕВА

Очи сиви, почти сини…, коса руса…

гледам 7-те известни и доказани снимки на Левски. прилича ми на красив лъв в лицето. мисля си, че е бил много добре сложен, с прекрасно телосложение. чудя се за какво ли е мислил, докато му е правена последната фотография – онази, по която всъщност турската полиция го залавя. правена е през 1872 г. в Букурещ.

има и една спорна снимка, запазена от монасите в храма „Света преподобна мъченица Параскева“ във врачанското село Аврен. тя им е дадена като изрезка от вестник от пловдивския митрополит Максим. на нея много ясно се виждат сините очи на Апостола.

на повечето снимки той не е толкова рус, колкото съм си мислела. защото веднъж, съвсем случайно, по време на една командировка, се озовах в Карлово и посетих родната му къща-музей. беше празно и нямаше никой. уредничката ме остави да се разхождам спокойно. попитах я за косите на Левски и тя ме заведе някъде отзад в двора, където се намира мемориалният параклис „Всях светих български“.

няма да го забравя никога. беше слънчев ден, а през тесните прозорци лъчите навлизаха в храма. и там, в нещо като урна с прозорчета, стояха косите на Левски. пронизани от едничък слънчев лъч. сякаш ме удари мълния…

© Станислава СТАНОЕВА

Блог в WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: