Търсене

my place / my way

my notebook

Кучето, което знаеше само испански

кучето на комшиите ми мексиканци плаче, когато стопаните му го оставят сам. стои си на двора, издава едни свирукащи звуци и чат-пат вие. и понеже не разбира команди на български, аз понякога се показвам на прозореца и му говоря. казвам му: „Миро, ми корасон, те амо, те керо, бесаме мучо…“ – дотолкова са ми познанията по испански, придобити предимно от разни шлагери :D

като му говоря така, кучето спира да плаче и вие и ме поглежда едно такова тъжно и недоверчиво… :)

наскоро се засякохме със стопанина му на улицата и аз го попитах (не на испански, разбира се, а на чист български) на колко години е домашният му любимец. „Миро на 17, Миро дядо“, ми отговори комшията на развален български.

вече съм много по-толерантна към „дядото“, който е израсъл на брега на Тихия океан, тичал е всеки ден по пясъка, а сега трябва да изживява старините си в една далечна малка държавичка, в едно малко студено дворче…

© Станислава СТАНОЕВА

В края на града

днес след работа поех в абсолютно непозната за мен посока по един от крайните булеварди на града. вървях, а край мен зеленината така набухнала, че направо иска да ме погълне. колите хвърчат по тясното двулентово платно, а аз се сетих, че наскоро гледах документален филм за Китай. там още преди 3 хиляди години строели пътища, по които можели да се разминат 4 каруци. тези пътища са запазени и до ден днешен.

и както съм потънала в мисли, изведнъж пред мен изскочи затворът. с едни гладки дълги стени, а отгоре им навита бодлива тел. а до дувара нацъфтели хиляди макове. пазят затворниците, милите ми цветенца. до затвора китно дървено заведение с надпис „Кафе Затвора Пловдив“. там пък безброй рози.

изобщо из целия град розите цъфтят, разпръскват аромат и красота. набрах си и шепа череши от едно крайпътно дърво. а по едно време и Родопите ми се показаха с цялата си красота…

въобще, хубаво е в края на града. все едно съм на морето и се прибирам от плажа :)

© Станислава СТАНОЕВА

Вселени и черги

има хора всезнайковци, които не дават на другите и на милиметър да знаят повече от тях, камо ли да изкажат някакво мнение по единствената тема за разговор, позната на тези „велики“ ментори.

всичко, което са постигнали, благодарение на неистовите им умствени напъни, се простира на една черга. другата част от света е напълно непознат за тях и те са се впили с нокти и зъби за продраното си чердже.

ако случайно някой невсезнайко рече да каже и гък по любимата му темата, менторчето го затапва с даскалски въпросчета за осмокласници, след което на всеослушание демонстрира собствените си квадратни знания, като не пропусне да поехидничи на гърба на изпадналия в потрес нищо не подозиращ човечец.

ама това чуждо мнение, ама това свобода на словото, ама това различна гледна точка – всичко отива под ножа. всезнайкото е непоколебим и твърде краен.

но, така е, когато човек живее цял живот върху една черга, без да подозира, че отвъд нея има цяла Вселена

© Станислава СТАНОЕВА

Главата на Орфей (мистерии и аргонавти)

„Царю, владетел питийски, гадателю, далекострелец,
който държиш върховете на стръмните чуки парнаски,
твоята сила възпявам. Прати ми възвишена слава
и вдъхнови ми сърцето за истинска реч справедлива,
за да запея за смъртни, живеещи вред по земята,
свирещ на звучна пектида, тъй както ми муза нашепва.

Ето, певецо на лира, творецо на сладката песен,
вече духът ме подбужда да кажа каквото по- рано
аз не разкривах. От жило на Бакх и на цар Аполона
жегнат, аз мятах стрелите, които довеждат до тръпки
смъртните и ги поканвах да дойдат на чистите тайнства.
.
.
.
Но днес, когато отлитна от моето тяло стрелата
и се зарея тя, остра, в ефира, в небето просторно,
от песента ще узнаеш каквото преди премълчавах.”

Орфей
Обръщение към Аполон

„Аргонавтика”, Аполоний Родоски
стихове 1-11,47-49
преводач Г. Батаклиев

Кой е бил Орфей – син на великия Аполон или пък на тракийския речен бог Еагър и нимфата Калиопа, ненадминат певец и музикант, или пък митологичен цар в Тракия, а може би създател на първата в света азбука – тази на траките или човекът, проповядвал монотеизъм – култ към един-единствен Бог – Слънцето?

Според древногръцката митология Орфей е живял поколение преди Троянската война и е сред аргонавтите, осъществили похода за Златното руно към Колхида. Предполага се, че това е било около 1400 пр.н.е.

Животът му е обвеян с древни предания и легенди, станали повод да бъде считан за митичен, а не реален герой.

Приписват му се голямо количество химни, наричани орфически, в които възхвалява божествата на природата и се стреми да научи сънародниците си с простичка молитва да отдават почитта си към тях. Според легендите лирата му е имала седем струни.

Орфей бил участник в експедицията на аргонавтите, организирана от гръцкия герой Язон, която е имала за цел да намери златното руно на овена, спасило от смърт две невинни деца от коварството на тяхната мащеха. Експедицията се е състояла от 50 младежи, най-възрастните от които са били двадесетгодишни. Единствените зрели мъже са били Язон и Орфей. Орфей е бил привлечен към тази експедиция, за да отстрани една опасност по пътя към Кавказ. Той е трябвало да омагьоса сирените, които с песните си отвличали вниманието на мореплавателите и техните кораби се разбивали. Орфей е обявен за автор на една от поемите в „Аргонавтика“.

Историята на аргонавтите дава интересен детайл. Той е, че Орфей завел целия екипаж на о. Самотраки и там те приели посвещение от него. Митът казва, че Орфей е бил и в Египет също за посвещение (оттам той донася и първата в света азбука – тракийската). Той се е качвал да посреща изгряващото слънце над планината Пангеон, заобиколен от млади мъже. Орфей е бил техен учител, водил ги е в планината и ги е въвеждал в церемонията по посрещане на слънцето.

Гръцкият мит разказва за съперничеството между учениците на Орфей и школата на Дионис. Митът описва менадите/вакханките като последователки на Дионис. По времето на Орфей Дионис е бил вече мъртъв, но е продължавал да има своите последователи. Те са имали ритуали, изпълнявани през нощта.

Противопоставянето между ученията на Орфей и Дионис е ясно откроимо – слънце – луна, мъже – жени.

Първите  изображения на Орфей са от 600 г. пр.н.е. Разпространението на различни митове за него дължим на старите елини. Досега са известни 92 негови изображения върху атически вази. На тях са изобразени сцени от основните орфически легенди – за смъртта на жена му нимфата Евридика, която била ухапана от змия в деня на сватбата им, и опита му да я спаси от подземното царство. Орфей слязъл в подземния свят и пленил с тъжните си песни бога на смъртта – Хадес. Той се съгласил да му върне Евридика, но при условие, че няма да се обръща, за да я види, преди да излязат на горния свят. По пътя певецът не издържал и се обърнал назад. Така Евридика отново се върнала в подземното царство.

Орфей загинал, разкъсан от менадите, край бреговете на река Хеброс – Марица.Частите от тялото му били отнесени от вълните и изхвърлени на брега на остров Лесбос, където били погребани.

Всъщност менадите (вакханките) – дивите последователки на Дионис (Бакхус) – приложили на Орфей  „спарагмос“, т.е. разкъсване на парчета. Те били красавици, пренебрегнати от митичния певец. Обезумели от страст и надъхани от сатирите, които ги настървили още повече с треви, билки и алкохол, красавиците тръгнали на лов за поета. Действието на кървавата оргия се случило в горите около река Хеброс – Марица. След като го хванали, насилили и всяка изяла по парче от плътта му, главата на Орфей по някакво чудо се озовала върху лирата му и така заедно заплавали по водите. Главата пеела, а лирата сама дърпала струните си. Плавайки по вълните на Егейско море те спрели чак о бреговете на остров Лесбос, древен център на фини енергии. Там живеел/а гадателят/гадателката Тирезий/я, която меняла пола си на всеки шест месеца. Тя поела главата на Орфей и заедно с деветте музи оплакали поета и го погребали в храма на чистата поезия.

Според друга легенда пък след като главата на Орфей доплавала до о. Лесбос, тя била намерена и започнала да говори. Там именно бил построен оракул. Жреците задавали въпроси и главата им отговаряла. Лирата била използвана от музикантите на Лесбос и там била основана нова музикална традиция.

Трета легенда гласи, че менадите всъщност убили Орфей, защото проповядвал мъжката любов. Дори има рисунка на Албрехт Дюрер, изобразяваща смъртта на Орфей, с панделка високо над дървото, на която има надпис „Орфей, първият педераст“.

В „Метаморфозите“ на Овидий пише: „Орфей се е въздържал от любовта на жените, било защото нещата са свършили лошо за него, или защото се е заклел да направи това. Мнозина обаче изпитват желание да се присъединят към поета, а мнозина се наслаждават на отхвърлянето. Всъщност той беше първият от тракийския народ, който предаде любовта си на младите момчета и се радва на кратката им пролет и ранното цъфтене.“

Според различни източници:

„Главата и лирата му, все още пеещи печални песни, се спуснали по бързия Хеброс до брега на Средиземно море. Там ветровете и вълните ги донесли до брега на о. Лесбос, където жителите погребали главата му и в негова чест бил построен храм близо до Антиса. В допълнение към хората от Лесбос, гърците от Йония и Атолия се консултираха с оракула, а репутацията му се разпростря до Вавилон.

Лирата е пренесена на небето от Музите и е поставена сред звездите. Музите също събрали парчетата от тялото и ги погребали в Лейбетра под планината Олимп, където славеите пели над гроба му. Душата на Орфей се завърнала в подземния свят, където най-накрая се е събрала с любимата си Евридика.“

Следваща легенда поставя гробницата на Орфей в Дион, близо до Пидна в Македония. В друга версия на мита Орфей пътува до Аорнум в Теспротия, Епир до стар оракул на мъртвите. В крайна сметка той се самоубива от скръбта си, неспособен да намери Евридика.

Друг източник пък разказва, че Орфей е ударен от светкавицата от Зевс, защото разкрил на мъжете тайните на боговете.

Счита се, че Орфей е основател на орфическите мистерии, които стават особено актуални в епохата на елинизма след завоеванията на Александър Велики.

© Станислава СТАНОЕВА

Сбогом и благодаря, Робърт Пърсиг!

отишъл си е Робърт М. Пърсиг, който написа една брилянтна книга „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. философ и писател, който навремето ми бръкна в мозъка и ме накара да погледна на нещата от друг ъгъл.

четох тази книга за първи път, когато бях на около 17-18 години. мислех, че романът е за хора, които пътуват из Америка за кеф. но се лъжех, тази книга е за пътуването ни в самите нас, там, където е най-страшно и вълнуващо.
бях взела книгата от училищната библиотека, но така потънах в нея, че отказвах да я върна и накрая излъгах, че съм я изгубила. платих я в троен размер, но пък се сдобих с първото й издание на български и с предговор от Димитри Иванов, който знаех почти наизуст.

когато я разлиствам сега, гледам колко неща съм подчертавала в книгата, дори съм писала коментари


преди няколко години отново я препрочетох. това е книга, която не се чете никак лесно. отново ми бръкна в мозъка и за сетен път ми преобърна представите за човека с всички негови лутания, потъвания, изплувания, тревоги, търсене на смисли и ценности…

благодаря и сбогом, Робърт Пърсиг! ти си доказателство, че човек може да напише и един роман в живота си (макар, че той има и друг – „Лейла“), и пак да остави следа в световната литература

© Станислава СТАНОЕВА

Робърт М. Пърсиг е роден на 6 септември 1928 г. в Минеаполис. Бил интелектуално надарено дете с коефициент на интелигентност 170, когато е бил на 9 години. Това му дава възможност да прескочи няколко години в обучението си.

През 1943 Пърсиг се записва в Университета на Минесота, където учи биохимия. Експериментирайки в биохимическата лаборатория, Пърсиг, бил погълнат от факта, че винаги откривал повече от една валидна хипотеза за обяснението на даден феномен, а броя на тези хипотези изглеждал почти неограничен. Не можейки да намери логично обяснение за това, той е чувствал, че усилията на учените са обречени по един или друг начин на неуспех. Тези размисли толкова го озадачили, че той бил изключен от университета за слаби резултати.

След завръщането си от фронта, участвайки във войната в Корея, той защитава бакалавърска степен по философия през 1950. След това се записва в университета Банарас Хинду в Индия, където изучава източна философия. Освен това е разработил и дипломна работа по философия в Чикагския университет, но не получава степен.

До публикуването на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет: Изследване на ценностите“, Пърсинг се е издържал с писателска работа на свободна практика и с преподаване на английски език и риторика на първокурсници. Преживявайки емоционален и психически срив през периода 1960 – 63, Пърсиг прекарва известно време в психиатрични клиники, където му прилагат електрошокова терапия.

През 1954 се жени за Нанси Ан Джеймс. Те имат две деца – Крис (р. 1956) и Тиъдър (р. 1958). Пърсинг се развежда през 1978, като по-късно същата година се жени за Уенди Кембъл.

През 1979 синът на Пърсиг – Крис, който играе важна роля в „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, е прободен смъртоносно по време на обир, извършен до Дзен центъра в Сан Франциско. Пърсиг пише за инцидента в послепис към по-късните издания на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Той обяснява, че с втората си съпруга Кембъл, решават да задържат детето, което тя зачева през 1980, защото той вярва, че нероденото дете е продължение на жизнения път на сина му. Това дете е дъщерята на Пърсиг, Нел.

Пърсиг се стреми да избягва публични изяви. Плава с яхтата си през Атлантика, като прекара известно време в Норвегия, Швеция, Белгия, Великобритания и на различни места в САЩ.

Творчеството на Пърсиг се състои само от две книги. В „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет: Изследване на ценностите“ (1974) Пърсинг описва своята интерпретация и разбирания за „Качество“ и „Доброто“. Книгата е написана в разказвателен стил от първо лице и описва пътешествие с мотоциклет през Северна Америка, заедно с приятели и сина си Крис.

Преди да излезе обаче книгата е била отхвърляна 121 пъти от различни издателства, заради което е вписана в книгата на рекордите „Гинес“.

През 1974 Пърсиг получава наградата Гугенхайм, паричните средства от която му позволяват да напише своя втори роман „Лайла: Изследване на морала (1991), в която разсъждава върху метафизиката на ценностите, с която заменя причинно-следствените връзки в реалността.

Закуска с шампанско и сребърни прибори

тази сутрин рано в парка срещам местната лудичка, дето ходи с десетки гердани и гривни. седи на една пейка и пуши. още отдалече ми вика „момиченце, дай 30 стотинки“. казвам й, че ще проверя, а тя веднага изстрелва: „тогава ми дай 40“. как да й откажа. отдавна някой не ми е викал момиченце :)

после до общината гледам се извила една огромна опашка. хората носят торби с пластмасови бутилки, предават ги и получават книги в замяна.

накрая там, където отивах, ми сервираха за закуска шафранов ориз басмати с манатарки и пънчушки, кофичка домашно биволско мляко с дебел един пръст каймак, козе сирене и доматчета чери, домашен ръжен хляб, чаша френско шампанско и вода перие с лайм в кристална чаша. а приборите бяха сребърни

© Станислава СТАНОЕВА

Защо котките повече не летят в космоса

На 18 октомври 1963 г. Франция решава да изпрати в орбита бездомния парижки котарак Феликс (на снимката вдясно). Мисията обаче за малко не се проваля, тъй като косматият господинчо успява да избяга. На негово място обаче излита друга котка – Фелисит (вляво). Полетът е осъществен от пустинята Сахара в капсула, натоварена на френската ракета Veronique AG1.

И на двете животинки са били имплантирани електроди, които е трябвало да изпращат информация за неврологичното им състояние.

Фелисит се приземява с парашут близо до стартовата точка, като е бил в капсулата точно 13 минути и 13 секунди. Веднага след като вратата се отваря обаче, котето си плюе на лапите и изчезва. По този начин не дава възможност на учените да изследват какъв е бил ефектът от безтегловността върху тялото му.

Оттогава учените никога не повтарят тази грешка – да изстрелват котки в орбита. Заради злополучните преживявания на изследователския екип Фелисит си остава първото и последно коте, летяло в космоса.

© Станислава СТАНОЕВА

Блог в WordPress.com.

Up ↑

%d bloggers like this: