Забелязвам една настъпваща посредственост, която подменя всички ярки достижения на 20 век във всяка една сфера – включително и в литературата, споделя авторката на „Божествени частици“
Интервю на Антония Апостолова, 27 Октомври 2020
Със Станислава Станоева, автор на редица стихосбирки, разговаряме за последната й книга – “Божествени частици”, излязла тази година под знака на изд. ЕРГО.
В твоята поезия всичко в света е сякаш обвързано, всичко съществуващо е скачен съд. Безнадеждно (или напротив) е това съизмерване на нашия крехък живот с мащабите на една безкрайна Вселена? Какво е чувството да си толкова дребен?
Всичко в този свят, в тази вселена, всичко видимо и невидимо е еднакво важно и необходимо. Това е философията, по която се опитвам да живея. И всяко нещо има своето място, без него всичко щеше да е друго. Що се отнася до съизмерването – то е човешко понятие. Но ако го има, то е по-скоро неизбежно, но и успокоително – моделът на човешката клетка удивително прилича на модела на Вселената – всичко е сякаш еднакво, единствено мащабът е различен. Сякаш всичко е като матрьошка – отвориш голямата кукла, а там – друга – по-малка, и така до безкрайност. Едното създава другото – като времепространствен уроборос. Но мащабът също е променлив, в зависимост от гледната точка. Понякога да си дребен е предимство, защото може би ти си градивната частица за нещо по-мащабно. Въобще трябва да мислим малко по-всеобхватно. Светът не свършва само пред чинията ни с храна или с грижите за тежкия трафик. Погледнеш ли по този начин на битието си, си свършен, удавен в битовизми. Всички ние сме направени от звезден прах и сами трябва да задаваме мащабите си.
Стиховете ти на места са актуални и злободневни, поезията ти не се страхува да се отвърне от самата себе си и да погледне към язвите на света: глобалното затопляне, островите от боклуци, отровните следи на цивилизацията, а сега и световната пандемия, в която маските, без които днес не можем да излезем, вече не са просто метафора. Поразсъждавай за това как тази метафора е станала реалност – какво откриват и какво закриват у нас днешните предпазни маски? Как виждаш света от днес, “дезинфекциран до изчезване”?
Светът винаги е един и същ – с всички свои красоти и проблеми, просто комплексите ни се увеличават, нарастват страховете ни, защото информацията вече е много повече. Тя е на един клик разстояние, буквално сме смачкани от нея. И всичко ново е добре забравено старо. В този смисъл нещата, които се случват около нас и на нас, не могат да не ми влияят. Аз наистина съм съпричастна с всички заобикалящи ни проблеми, но злободневна дотолкова, доколкото как те влияят на човешката душа. Приемам присърце проблемите на планетата ни, на нас, хората, които трябва да преминем през големите изпитания като войни, болести, недоимък, страхове. В този смисъл ми е интересна психологията на една пандемия, защото много хора заглушават страховете си и това избива в други крайности. Хората така или иначе изначално сме самотни, една пандемия ни прави още повече алиенирани един от друг – физически и ментално. И понякога с физическите маски прикриваме истинските си маски, зад които се крием цял живот.
Космическата образност е силно застъпена в тази твоя стихосбирка, а може би най-присъстващият образ е този на тъмната материя. Казваш, че сме “тъмна материя, потопена във мрак”. Носи ли тази двойна тъмнина и морална оценка за нас?
Преди години, когато за първи път бях увлечена съвсем непрофесионално от физиката, астрономията, от космологията и всички науки, които се опитват да обяснят възникването на света и законите, по които той се развива, бях удивена от факта, че близо 90% от Вселената се състои от тъмна материя и само 10% е видимата. Това ме подлуди, защото ми доказа нещо, което дълго време се чудех как да си обясня – че има неща, които не виждаме, не можем да докоснем, да манипулираме, но те съществуват. В този смисъл човекът като една загадка може да бъде тъмна енергия, потопена в още повече тъмни неизвестни. Често черпя образите и вдъхновението си от физиката, дори имам цяла книга със заглавие „Теория на всичко”. Иначе аз лично избягвам да давам морални оценки за каквото и да е било. Човекът е добър и лош, тъмен и светъл, висок и нисък, широк и тесен – и това е чудесно. Въпреки че по-скоро съм интровертна и не съм социален индивид, аз харесвам хората. Приемам всичко, защото то е част от всичко. Дори лошото като събирателно понятие. Заради равновесието.
Развенчаваш земните ни щения в този свят като несъществуващи и съветваш: “Просто засейте в земята сърцата си, за да пораснат”. Какво се изисква за това – смирение, себеотрицание, търпение, понасяне на болките и загубите?
Сърцата като символ на любовта. Сърцата ни, които трябва да пораснат, а не да стоят сгърчени от страх и самота. Наистина всичко, от което се нуждаем, е любов, както е казал Джон Ленън. Любов във всичките й форми. А най-вече да се научим да обичаме самите себе си. Любовта си знае работата, доверявам й се напълно. Тогава всичко друго си идва на мястото. Сърцата ни са тези, които трябва да пораснат от и за любов. Тогава и суетата, и лицемерието, и болката, и всичко лошо сякаш се стопяват. Изисква се мъдрост, а тя се трупа с годините. Лошото е, че наред с това се трупа и тъга, печал, както е записано в Стария завет.
“Ще ни тежи това хилядолетие,/защото само шепа хора/пренасят този век на раменете си”, пишеш. Кои и какви са тези хора според теб?
Да, трудно се пренасят всички тези години. Двадесет и първи век е коренно различен от предходния – двадесети, познат като най-човешкия. Сегашният трябва да заслужи това високо определение, но не ми се вярва. Забелязвам една настъпваща посредственост, която подменя всички ярки достижения на 20 век във всяка една сфера – включително и в литературата. Креативните, добрите хора, учените, хората на изкуството, всички тези, които помагат на този свят да се развива – те ще трябва да пренесат този век на раменете си. Които докосват човешката душа и мисъл и ги въздигат. Също онези, които с труд и честност поднасят материалните блага.
Ако те попитат „какво искаш“, както ти питаш в един стих, кое е първото, което ще кажеш?
Искам да бъда щастлива.
Хапе ли щастието – и защо?
Да, не си ли усетила? Ама така – лекичко хапе, за да привлече вниманието ти. Ненатрапчиво, като намигане. Щастието винаги е лично, а моето е много скромно. И хапе, защото е временно – да му обърнеш внимание, да не изпуснеш момента, да му се отдадеш и да му се насладиш. То е като тъмната материя – не можеш да го видиш, но го има, придава тежест на живота ти, защото виждаш нещата по съвсем друг начин. От друга страна, не съм чула някой поет да е писал стихове от щастие. Повечето се вдъхновяват от болката. Затова е хубаво да има щастие, то е необходимо, за да направиш почивка в изпълнения с всякакви изпитания живот. Щастието е награда, неочаквана и кратка.
Имаш редица стихове за майка си. Помирява ли със смъртта поезията? Възприемаш ли я и като терапия?
Преди близо година изгубих майка си – нещо, което ми донесе дълбока тъга. Затова и книгата ми „Божествени частици” посветих на нея. Някак ми се ще да вярвам, че поезията може да стигне с вибрациите си до онази енергия, която е вече майка ми, за да може и тя да я чуе, усети, почувства. Защото тя, като всяка майка, се радваше на всяко мое стихотворение, на всяка моя нова книга.
От друга страна смъртта е една от трите основни теми в литературата, наред с любовта и живота. Тези три неща носят в себе си извечни за хората чувства. Така че тя може да бъде огромен двигател за един творец. Смъртта е част от поезията. Като човек обаче сякаш не мога да се примиря с нея. Прави ме безсилна, захлупва ме под похлупака на мълчанието. Не ми е достатъчна онази финална черта, искам да отида отвъд нея, да си обясня липсите, да потуша спомените. Може би възприемам смъртта като вид катарзис, като лакмус и разделител – да те накара да прогледнеш кои наистина са важните неща в живота. Смъртта е голям учител.
Казваш, че пазиш думите, за да пишеш с тях пестеливо. А как не би могла да пишеш поезия?
Сякаш все повече ми се мълчи. Има прекалено кресливост в живота ни, има някаква непрекъсната надпревара, бутане с лакти. Всеки говори, издиша думи, а все по-малко някой го чува. Вече нямам време за празни приказки, за нещо ефимерно. Сякаш ми се иска да пазя думите за моментите, когато те биха били полезни на някого, биха утешили или спасили.
Иначе не бих могла да пиша поезия по поръчка или заради това, че трябва да напиша нещо. Поезията е внезапно изкуство, трудно се контролира. Или идва, или не. После вече приготвяш „ножицата”, с която да режеш, наставяш, махаш, редактираш. Едното е емоцията, другото е рациото.
Ти си и част от екипа на “Жанет 45” и през ръцете ти минават много постъпващи ръкописи. Имаш ли свои събрани наблюдения за текстовете на хората, които решават да пишат днес?
В „Жанет 45” всичко е на много високо професионално ниво – аз съм само мъничка частица от цялостната смазана машина. За постъпващите ръкописи си има рецензенти и редактори, на чието професионално мнение разчитаме. Аз съм просто един координатор между автори, художници, редактори, коректори. Въпреки това имам своите наблюдения, но те са лични и искам да бъдат възприети като такива. Имала съм нееднократно възможността да работя с млади автори, изкушени от литературата. Според мен все повече първо се посяга към молива, преди да се посегне към книгата. Много начинаещи автори си мислят, че е достатъчно да могат да пишат думи, подредени по определен начин и това ги прави писатели, без да са прочели и десет книги в живота си. Самородни таланти се раждат рядко, и слава Богу!
Ако мога да си позволя да посъветвам хората, които искат да пишат добре, тогава ще има кажа: четете книги! Те не само обогатяват речника и светогледа, а формират вкус, самодисциплина, самооценка, критичност, стремеж към усъвършенстване. Писането е къртовски труд, особено на по-дълги прозаични текстове. Писането е отговорност – и към себе си, и към другите.
Кои големи поетични гласове можем да дочуем през собственото ти писане – кои са твоите учители? И още – можеш ли да отличиш значими гласове сред съвременните създатели на поезия?
Българската поезия е на световно ниво. Имаме прекрасни поети, от които съм се учила, някои знам наизуст и периодично препрочитам. Те ми носят чиста наслада. Хубаво е да имаме повече поезия в живота – тя възвисява, спасява, уравновесява, дарява красота. Добрата поезия, както неведнъж съм казвала, е най-универсалният език на света. Тя е чиста проба енергия. Синтезира в себе си силно концентрирана емоция, отключва въображението, спомените, преживяванията… Поетът е най-самотният човек във Вселената, срамежлив и спотаен, а изрича на глас най-строго пазените си тайни, общовалидни за всички. Но не директно, а кодирано. Ако умееш да разгадаеш този код, тогава разбираш истината.
За мен най-големите имена в съвременната ни поезия са, изброявам ги хаотично, Борис Христов, Иван Динков, Иван Пейчев, Константин Павлов, Добромир Тонев, Николай Кънчев, Иван Методиев, Георги Рупчев, Христо Фотев, Миряна Башева, Калина Ковачева, Малина Томова… От по-старото поколение са неповторимите класици Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Блага Димитрова, Никола Вапцаров, Яворов, Фурнаджиев… И още толкова. Както споменах – имаме поети на световно ниво.
Имала съм привилегията Добромир Тонев да е редактор на първата ми поетична книга. Той беше човекът, който отгледа няколко поколения пловдивски автори в своята академия, част от която бях и аз самата. Именно там се научих на смирение, на работа над текста, на това, че първо трябва да четеш, преди да посегнеш към белия лист. Добромир Тонев помогна на всички от това уникално поетично гнездо да контролираме талантите си.
my place / my way 
Вашият коментар